• Халюцинацията (криминален разказ)
    0
    събота, 04 септември 2010
  • Халюцинацията (криминален разказ)
        3.8/5, 47 гласа

    В стая №5 на Отделението по патологична бременност на Окръжната болница бяхме 7 жени – две с кървене, една с високо кръвно и албумин, една с анемия, една на системи (заради постоянно повръщане) и аз – за серклаж. Седмото легло беше заето откъм обяд. Пациентката спеше като труп – явно беше упоена. Така я докараха санитарките – на количка. Стовариха я, метнаха й едно одеало и я зарязаха. На шкафчето й оставиха само дамска чанта и очила. Младата жена лежеше просната направо на голия, мръсен дюшек – ако е знаела, че ще постъпва, щеше да си донесе поне спално бельо. Най-вероятно бе приета по спешност…
         
    Валя от 3-то легло се надигна и отиде да включи бързоварчето в каничката – наближаваше време да си пие феропрепарата. Скоро ароматът на чай от Каркаде изпълни стаята. Виолета се събуди, обърна се на ляво и повърна в легенчето – беше й за 47-ми път през този ден (отбелязваше си го в специален фиш). Руми от 6-то се размърда, прозя се и се протегна за огледалцето. Седна в леглото среса се, дори си сложи малко червило и си протегна чашата. Накрая и Олга захвърли книгата, която се мъчеше да дочете от една седмица. Валя обиколи по леглата и наля на “лежащите”, които не трябваше да стават. Виолета отказа. Илиана беше излязла – сигурно имаше свиждане. Аз не трябваше да пия течности след 17 часа тая вечер, за да ме хване утре пълната упойка. Новоприетата изобщо не реагира. Жените пиеха чай и се канеха с изсъхнали сладки и кексове, убеждавайки се взаимно, че шоколада вдигал хемоглобина, сладкото успокоявало, а чаят от рози отпускал червата…
         
    Акушерката дойде да смени банката на Вили, да удари по една инжекция “Папаверин” на 1-во и на 2-ро легло и да каже на тия, които са на “Партосистен” да предупредят близките си да им купят, защото в склада свършил. После отиде до 7-мо легло, премери кръвното на русата и опря слушалка в корема й – да чуе тоновете на бебето. Според коремчето, което се издуваше между късото потниче и бикините, беше някъде в петия – шестия месец. Акушерката помоли, като се събуди болната, някоя от нас да извика д-р Манев и излезе.
         
    Санитарката се вмъкна заднешком и започна да мие пода със замах – бързаше да обиколи всички стаи преди визитацията. Виолета усети миризмата на хлор, изстена и се напъна за кой ли път. Санитарката цъкна съчувствено с език по посока на окльощавялата жена с черни кръгове под очите и си продължи работата.
         
    Изнизахме се в коридора, докато се разнесе миризмата. Пред кабинета на Главния стоеше притеснен мъж, с два силно натъпкани найлонови плика и го чакаше да свърши разговора си с тримата полицаи. Д-р Трендафилов раздразнено им обясняваше, че пациентката е още под въздействието на силно успокоително и не може да даде свидетелски показания.
        
    След около половин час санитарката внесе двата плика и ги остави до 7-мо легло.

    .     .     .

    На другия ден, когато бавно започнах да излизам от упойка, първо се “събуди” слуха ми – чувах и разбирах всичко, но не можех нито да говоря (езикът ми се беше вцепенил), нито да мръдна дори клепачите си. Осъзнавах, че вече съм в стаята  - познах гласовете на жените от 5-та. Дори си спомних последните думи на анестезиолога. “Каква упойка, докторе?” – беше попитала сестрата. А той: ”Дай една малка със салатка…” (явно това тук минаваше за смешно).
         
    Постепенно изтръпването започна да се оттича от върховете на пръстите на ръцете и краката ми. Някъде по това време, дежурният д-р Велев опразни стаята – помоли болните да отидат за малко в трапезарията. Останахме само аз и пациентката от 7-мо легло. Следователят влезе да снеме показанията на Моника Андреева Колева. “Ами тая?”- попита. Докторът дойде, повдигна ръката ми и я пусна – тя тупна меко на леглото. “Още я държи Атропина. Абсолютно неадекватна е…”- рече.
         
    И ето какво чух без да искам: Колежката на Моника пушела на прозореца, с първото кафе за деня, когато се обърнала и казала, че пред Библиотеката спрели два жестоки джипа. Моника ровела нещо в картотеката и не й обърнала внимание. След минута  седем яки, навъсени мъже нахлули в помещението. Двама застанали до вратата, четирима – до всеки прозорец по един, а последният изкарал от Читалнята двете деца (които преписвали нещо за обесването на Васил Левски), изхвърлил от хранилището леля Пенка – чистачката (събираща канапа и хартиите от разопакованите нови книги) и скръцнал със зъби на двете библиотекарки: ”Кървавият път на коприната” от Христо Калчев! – жив-о-о-о!!!” Колежката й разтреперана се хвърлила да търси на рафта с буквата К, а Моника с ужас усетила как я прерязало през корема… После мъжът вдигнал мобифона си и рекъл: ”Дайте го!”
         
    Двама от хората му довлекли пребит мъж от същата порода. Стоварили го на един стол в Читалнята, бутнали му книгата под носа и босът им ревнал: ”Чети!” Оня мълчал. Шефът наврял в ухото му дулото на пистолета си: “Не чу ли, чети – на глас!” Смачканият дълго прелиствал книгата, накрая зафъфлил:”По Пътя на коприната ще минат двама ливанци и един иранец. Войници на Хизбула.  Пътуват с Крайслер Игъл блек чери с регистрация НН – 2121921 – В. По мое сведение тази нощ ще влязат в България през Капитан Андреево и ще излязат през Гюешево на път през Македония за Албания. Капакът на торпедото и калниците са излети от масивно злато…” “А сега страница 68!” – подсетил го босът. Битият продължил, запъвайки се:”Знаеш ли, че трябваше да получим една кола? Да… Крайслер Игъл с шестстотин килограма злато, излято в калниците… Златото е свалено, колата, хвърлена в някое гробище…” Огромният мъж с пистолета не издържал повече и изревал: “Литература, а-а-а-а?!? Четеш и се бъзикаш! Преразказваш!... Праиш се на остроумен??? И сега Скакалецо си мисли, че аз съм прихванал колата и ми иска 180 кила злато – неговите 30%, щото той книжки не чете, той не е учил като тебе филология  2 семестъра, ами си е спортисче момченце… Прос е и верва… Верва, че съм откраднал Краислеро и съм го транжирал… Мно-о-о-о-го четеш бе! Много!!!” След това посочил с пищова си Моника и рекъл: ”Дай нещо любовна – поезия!” Тя в паниката си му подала “Люлека ми замириса” на Вазов. Босът й върнал книгата на Христо Калчев, разтворил стихосбирката пред бития и му пръснал черепа. Оня обронил половин глава върху книгата, борецът оставил пистолета на пода под провесената му ръка и се изхилил: ”Един читател по-малко.”… После с думите: ”За безпокойството” оставил на бюрото 100 долара и си обрал персонала. Моника най-сетне припаднала и повече нищо не знаеше.
         
    Часовете до вечерта са ми мътни. Единственото, което си спомням е усиленото движение в стаята. Въпреки, че беше забранено, наметнати с бели престилки идваха съпругът на Моника (първо сам, после  с някакъв адвокат), накрая двама от полицията…
         
    Моника официално се отказа от дадените показания.
         
    Някъде към 18 часа две санитарки внесоха кошница, с натъпкан в нея половин цветарски магазин, във вид на 122 кървавочервени рози, напръскани със златен бронз. На зловещият букет дискретно беше закрепена луксозна картичка с надпис: “Мълчанието е здраве – мъдра българска поговорка. Подпис: от любителите на литературата”. Като видя текста Мони само се зави до брадичката и сякаш се смали в леглото. Помоли да занесат цветята във фоайето – била алергична.
         
    По време на визитацията Завеждащият нареди да преместят жената в отделна стая – посетителите й притеснявали другите болни. А на следващият ден Илиана от 4-то легло, дето все не я свърташе на едно място, каза, че видяла Моника да си отива – мъжът й я дигнал за София – била получила усложнения…
       
    Оставиха ме още две седмици в болницата. Ние, дето лежим за задържаме си убиваме скуката с четене, поради липсата на каквито и да било други развлечения. Поглъщах огромни количества вестници, списания и книги, само времето да минава малко по-бързо… Ето две извадки от пресата, които ми направиха силно впечатление:
        
    “На 17 май Г.М.-Джамбазино и придружаващи лица посети Градската библиотека и направи дарение от 100 долара. Той обещал да спонсорира основният ремонт на културната институция.
    Хвала на такива родолюбци!”

    В. ”Н-ски фар” от 18.V.2000 г.
         
    А това е от столичен всекидневник:

    “Полицията поканила Георги Мишев, по прякор Джамбазино (известен в Н-ска област с трите си гаража за разфасоване на крадени автомобили) да посети РУ на МВР, във връзка със смъртта на един от служителите му – Ц.Д., който бил намерен мъртъв в Читалнята на Н-ската библиотека, самопрострелял се пред томче с любовна лирика от Вазов. Предполага се, че самоубийството е заради несподелена любов.
    Двете свидетелки на инцидента са в болница – едната е в шок и с временна амнезия, другата крепи отроче в Патологията на АГО.
    Джамбазино идентифицирал служителя си. От страна на групировката на Джамбазино, било направено предложение за финансиране на цялостния ремонт на сградата на Градска библиотека и поставяне паметна плоча на фасадата й…”

    Когато ме изписаха помолих една приятелка да ми намери “Кървавият път на коприната” от Христо Калчев. Изчетох я, въпреки отвращението си от вулгарните му (като жанр, като език, че и като герои и фабула) романи. Цитатите от моите спомени се оказаха удивително точни. Въпреки това все-още предпочитам (за по-здравословно) да смятам, че съм халюцинирала онзи дообед.

    Ония алени рози още са ми пред очите…

    Светла Дамяновска, 2000 г.

    Сподели |
  • Коментари:

    кино

    Програма

    • 0.00–6.00 MAGIC NIGHT
    • 6.00–10.00 НА ЗАКУСКА С ДАНИЕЛ
    • 10.00–14.00 ЕЛ В ОГЛЕДАЛНИЯ СВЯТ