• Делото "Св. Валентин" (криминален разказ)
    0
    събота, 03 юли 2010
  • Делото "Св. Валентин" (криминален разказ)
        3.5/5, 34 гласа

        “Драга редакция на в. “Лична драма”,
        Тъй като тук, в Онкологията, вашето издание е много популярно (и пациенти, и колеги постоянно го разнасят насам-натам) аз също реших да ви пиша, а вие преценете – заслужава ли интереса ви и интереса на читателите… Не бих имала нищо против редакторска намеса, съзнавам, че писането не е силната ми страна. Все-пак ще опитам.
        Със съпруга ми завършихме заедно медицина и единодушно решихме да специализираме Гинекология. Оженихме се. Бяхме разпределени в родния му град. Бяхме млади, наивни и общо-взето оптимисти за предстоящият ни в малкото градче съвместен живот. Е, за мен щеше да е по-трудно, но смятах, че любовта може всичко да… компенсира.
        Така минаха година-две. Започнах да осъзнавам, че идилията, която съм си представяла, не се случи, а и надали щеше тепърва да започне… Бракът ни улегна, ние също.
        В началото съвестно и старателно си гледах работата, докато скуката, превръщаща се бавно в досада от всичко (лошите условия, примитивната база, простотията на повечето от пациентките ми, дори смешният диалект) много скоро ме отчуждиха от иначе избраната с желание професия. Станах “некадърницата”, “скапаната докторка” и т.н…
        За разлика от мен, доктор Панов бе идеалът им за лекар – млад, симпатичен, духовит… На вратата на кабинета му като върху магнит се лепяха жени от всички възрасти… Излезе му име, че “много хубаво израждал”, че е “внимателен”и “свестен”, какво ли не… Започна да ходи по специализации, даже, когато ръководството на местното конфекционно предприятие приведе на Общината пари за ултразвуков апарат и той беше закупен, първо него изпратиха на двумесечен курс на обучение.
        Докато той се издигаше и ставаше “върховният”, “печеният” и т.н. доктор, за мен започнаха да се разказват вицове… Примерно: ”Знаете ли защо раждаемостта в гр.Л. толкова се е увеличила? Защото от 10 аборта на д-р Панова се раждат 9 живи и здрави бебета.” Постепенно ръководството на болницата ме измести към по-безопасна за пациентките ми работа. Извършвах амбулаторни прегледи, понякога давах дежурства и в отделението, но все па-рядко… Не ме допускаха до раждания, нито до оперативни намеси. Накрая ми оставиха два дни седмично на кабинет, а през другото време завеждах Женската консултация в местното конфекционно предприятие, където персоналът бе почти изцяло женски. Мерех със сантиметър коремите на бременните и кръвното им, пишех фишове за изследвания… Толкоз. В поликлиниката, в приемните ми дни рядко някоя  неориентирана женица прекрачваше прага на кабинета ми.
        Естествено, това още повече ме озлоби… Какво изобщо правех в този град? Често си задавах този въпрос. А и време за самоанализи имах достатъчно.
        Това, което ме задържаше беше невероятната (дори за самата мен) любов към съпруга ми. По характер съм по-скоро хладна и уравновесена, но това силно и необяснимо чувство ме изкарваше от всякакви рационални релси… Скоро дойде и ревността. Той не ми даваше поводи, но аз така болезнено се бях вкопчила в чувствата си, че дори представата за отчуждение и раздяла ме хвърляше в паника… Не можех да си се представя без него или него с друга! Любовта бе единственото голямо нещо останало в живота ми. Истеричен страх ме обхващаше при всяко негово закъснение, прибиране във весело настроение или телефонен разговор…
        А той смяташе, че просто още не съм се адаптирала. Или ме щадеше. Опитваше се да завърже връзки с приятелски семейства, да ми създаде среда… Все не се получаваше. Всичко тук ми беше чуждо. Беше ми тъпо, липсваше ми големият град, с всичко, което той предлага…
        Сближих се само с библиотекарката на предприятието, където завеждах Ж.К. Здравната служба и библиотеката се помещаваха над стола на завода. Първо започнахме да пием кафе заедно – сутрин (още сънени) и след обяд, когато жегата ни напичаше и придремвахме в не особено посетените си стаи. После започнахме да си ходим на гости и т.н. Тя беше по-интелигентна от всичките ми местни познати. С нея можеше да се говори за хиляди неща. Беше толкова жизнена, чаровна… Имаше най-разностранни интереси. Беше дори алпинистка и пещернячка. Беше личност. Носеше настроение и в най-сивия ден. Най-после имах приятелка. Приятелка, която внасяше един особен полъх на виталност в живота ми.
        Един ден, когато бяхме заедно в библиотеката, я извикаха на портала. Останах да си допия кафето, а и тя каза, че няма да се бави… Посегнах наслуки за някаква книга от бюрото й. Взех “Бътерфлай” от Катрин Харви – един от онези сладникави романи, по които се захласваха мнозинството от читателите й.
        От книгата обаче изпадна нещо още по-лъскаво – луксозна опаковка от презерватив. Беше напълно в тон с корицата – розов фон, златен надпис. Такива в местната аптека никога не е имало. Затова пък на мен ми беше добре позната – беше на един от трите сувенирни презерватива, донесени от собствения ми съпруг от един симпозиум по семейно планиране, преди два месеца. На опаковката се четеше и част от името на някаква фирма, която в бързината беше записал върху нея. Излишно е да споменавам, че с него не използвахме никакви предпазни средства – бяхме младо семейство и искахме дете.
        Беше го използвал с някоя читателка на книгата, но КОЯ?
        Бях зашеметена! Внуших си обаче, че се овладявам. Опитах се да разсъждавам: романът беше при върнатите, но още неразнесени по рафтовете книги… Явно беше донесен днес. А кой знае? Приятелката ми не беше особено стриктна в работата си, дори откровено я мързеше. Можеше да е от близките няколко дни… Трескаво започнах да прехвърлям картотеката, но скоро се отказах… Датникът беше гъсто изписан. Но, дори да намерех в читателските картони някое име, какво ми гарантираше, че е именно ТЯ? Много от работничките вземаха книги, после си ги разменяха помежду си… Вземаха за децата си, за цялото семейство, за някоя съседка… Нямаше смисъл.
        Бях се изпотила, ръцете ми трепереха, всичко ми се мерджелееше пред очите. Само една мисъл се блъскаше в главата ми: ”Беше се случило онова, от което се ужасявах!”
        Тогава тя се върна. Направи ми впечатление, че някак припряно взе да разтребва бюрото си, бързо прибра книгата. Казах, че съм се зачела и искам да ми я запише… И тогава… Каза, че тя я четяла в момента и като свърши щяла да ми я даде!
        Господи! Тя! Значи тя си отбелязваше страниците със спомена за… Тя! Тя…
        Всичко си дойде на мястото. Преди месец ме помоли да й сложа спирала, а нямаше сериозно гадже, дори въобще напоследък… Когато я попитах защо се обръща към мен, след като за некадърността ми се носеха легенди, а не отиде при мъжа ми, смотолеви нещо в смисъл, че сме семейни приятели и й било неудобно… Разбира се – коя любовница ще се разкрачи за гинекологичен преглед пред “възлюбения си”?! Ще се изпари и красотата, и романтиката… После продължих да си спомням неща, на които не съм обръщала достатъчно внимание…
        А, когато уж между другото, попитах съпруга си къде са ония презервативи, той се засмя и каза, че провел с тях часовете по “Полова просвета” в трите единадесети класа на  гимназията. И с това приключи въпроса.
        Кой знае?... Бях объркана. Коя е? Дали изобщо се е случило нещо или някоя ученичка не е имала с какво да отбележи докъде е стигнала в книгата, която е чела под чина?!? И досега не знам. Знам обаче, че НЕЯ я намразих до смърт. И, колкото и трезвият глас на съмнението да се мъчеше да пледира в нейна защита, един друг, тъмен и страшен глас – гласът на ревността я осъди на… смърт!
        После… После беше лесно. Никога не съм предполагала, че смъртта е толкова просто и лесно нещо…
        Един ден, няколко месеца по-късно, тя ми се обади по телефона в поликлиниката. Помоли ме да я прегледам – оплакваше се от упорити болки ниско долу и вдясно, в корема. Съпругът ми беше на поредната си специализация, колегата имаше тежко раждане… Погледнах я на видеозон. Открих извънматочна бременност в дясната тръба. Трябваше да бъде оперирана спешно. Казах й, че няма нищо обезпокоително, че вероятно се обажда апендесит от дразнеща храна. Дадох й болкоуспокоителни и я изпратих до автобуса  - заминаваше с колеги да изкачи северната стена на някакъв връх. Не се върна. Тръбата се спукала по време на катеренето и перитонитът я довършил още преди да я свалят до първото населено място.
        От тогава минаха години. Наскоро претърпях тежка операция. След събуждането ми, Главният лекар поиска разговор с мен. Помислих, че ще ми съобщи най-лошото… Дори не съобразих, че резултатите още не са излезли… Той ме уведоми, че след изпадането си под наркоза съм говорила. Много пациенти говорят, разбира се, операционният екип много се забавлява в такива случаи… Аз обаче, под въздействие на упойката съм разказала за лекарската си “грешка”. Пред свидетели. Помоли ме да потвърдя или отхвърля това във вид на официални показания. Можех да отрека. Тогава “случайно” не документирах посещението й в поликлиниката. Не присъстваше и акушерката от кабинета ми – беше отишла на зъболекар… Не си направих труда да отричам. Написах пълни самопризнания. Вече е все едно. От тогава ме оперираха още два пъти. Изрязоха ми матката, яйчниците, едната гърда. Така че ми е безразлично дали ще ме съдят – няма да доживея до първото съдебно заседание.
        Това е.
        Извинете ме за лошия почерк – при отстраняване на гърдата се инвалидизира и ръката. Пиша трудно.
                                                 С уважение: Д. Панова
                                                                        гр.Л.”

    Това неизпратено писмо намерихме сред личните вещи на една от моите пациентки. Бях я пуснала в домашен отпуск (съпругът й имаше имен ден), а не се върна.

    Тялото й намерили дежурните техници от местната кабелна телевизия. След като получили шест-седем обаждания от един и същи блок и вход, че е прекъснал телевизионния сигнал, отишли на адреса. Открили, че единият от кабелите, слизащи от сплитера на покрива е изтръгнат. Жената, след като се е хвърлила от девететажния блок явно инстинктивно го е сграбчила. Понякога тялото не слуша мозъка…

    Трупът лежал на снега, облечен в бледорозова (романтичният цвят “Пепел от рози”) жоржетена рокля с лодка деколте и без ръкави, съответният цвят бельо и чорапогащник. Дрехите били прекалено широки, сякаш шити за доста по-пълна жена. Била боса. Боса, защото обувките все пак се износват, докато прекалено официалните дрехи… Облякла роклята, с която някога се била сгодила. Свалила пръстена, халката и обеците, подарени от съпруга. Тръгнала си от апартамента му, от него, от непрежалимия му роден град, от живота му, оставяйки след себе си всичко чуждо.

    Било е към 22 часа на 14 февруари. Мъжът й бил на повикване. Точно когато разрязвал тортата с форма на сърце, звъннал телефона – били приели жена с родилни болки. Наложило се да отиде. Излязъл.

    След малко и тя. Взела асансьора. Само че нагоре.

    Светла Дамяновска, 1997 г.

    Сподели |
  • Коментари:

    кино

    Програма

    • 0.00–6.00 MAGIC NIGHT
    • 6.00–10.00 НА ЗАКУСКА С ДАНИЕЛ
    • 10.00–14.00 ЕЛ В ОГЛЕДАЛНИЯ СВЯТ